Имало едно време едно небе. То било много, много голямо, всъщност безкрайно. През него постоянно минавали облаци. Един път били светли, пухкави и нежни. Когато те преминавали през него, то се чувствало някак си  леко и приятно. Друг път минавали черни, големи облаци, които карали небето да се чувства мрачно и несигурно. Всъщност и белите и черните облаци били там, за да отразят нещо, те просто искали да бъдат видяни и признати. И небето знаело това много добре и им давало място в сърцето си и нужното внимание. Така облаците идвали и си отивали от само себе си, без небето да полага усилие или да се привързва към някой от тях.

Понякога силни ветрове носели облаците, а с облаците и други неща, за които небето не било никога подготвено – понякога бури, дъждове, а понякога, много топлота и слънце.
Друг път небето усещало вдъхновение, замечтаност, красота – по него се разливала дъга или празнували фойерверки. Тъмнина и светлина, черно и бяло, всичко било допускано в пространството на небето.  Там нямало тревожност за бъдещето, нито връщане към миналото. Всичко, което имало значение била природата и нейното проявление тук и сега. Така небето наблюдавало и забелязвало всяко преживяване. Всеки вятър, всяка картина, всяко ухание.

В небето прелитали постоянно птици. Едните напявали красиви мелодии, а от гласа на другите се чували писъци и крясък. Понякога били плашещи, понякога болезнени,понякога объркващи или успокояващи, а в други моменти вдъхновяващи. Но небето знаело, че те идват и си отиват. Знаело тяхната природа. Небето ги приемало - всичките. Имало място за всички.  И в това нямало никакво усилие, небето не го правело, защото така трябва или защото някой му е казал, то просто чувствало, че може да допусне всичко и да го приеме, такова, каквото е.

Небето не мислело за бъдещето, не се опитвало да прави прогнози или планове. То знаело, че не може да предвиди всяка буря или дъга.
Небето не се вкопчвало в миналото, знаело, че ветровете отдавна са взели, това, което някога са били донесли със себе си.  Било благодарно просто за това, което е било. .

Небето нямало очаквания, за момента, какъв трябва да бъде, как да се случи и разгърне, или това какво трябва да прави, то просто било, такова, каквото е. Просто се доверявало.

Небето живеело винаги Сега и просто наблюдавало. Така било в покой и релаксация, нямало усилие, нямало тревожност. Небето не се опитвало нито да спре, нито да промени, нито да премахне облаците, то просто се оставяло да преминат през него, да ги види и усети такива каквито са. И когато ги допускало в себе си, те идвали и си отивали, всичко идвало и си отивало в един непрестатен поток.

Небето съдържало в себе си “ДА”.  ДА на живота такъв какъвто е сега, ДА  на черното и бялото с всичките им нюанси. Да било възможно заради любовта, любовта с която небето съдъжало всичко това.
Също както небето, така и ти можеш просто да бъдеш.  Да се потопиш в настоящият момент и да си съзнателен за него. Да си в самото изживяване без оценка или анализ. Да си дадеш пространство без осъждане, да наблюдаваш как нещата могат да се променят от само себе си, без усилие и ангажиране. Да се свържеш с вътрешният си фенер, който осветява всички твои несъзнавани навици и програми на ума. Да изживееш реалността, такава каквато е.
Нека тази метафора с небето и облаците ти напомня какво е да си съзнателен,  спокоен и непринуден. Да си далеч от унеса на злободневното мислене.Да си отворен и любопитен за това, което предстои, да си напомняш за преходността на всичко. Да не избягваш нищо,  а да го наблюдаваш с приемане и любов.
 


обратно към всички  |   Share on facebook